Желанието ни екипа на Ти Ейч Консултинг да Ви запознаваме с най-красивите градини в света продължава и днес сме подготвили още една интересна история. Тя е за невероятното кътче на френския художник Клод Моне в Живерни.

През 1883 година Моне и неговото семейство се мести да живее в град Живерни на 80 километра от столицата Париж. Когато фамилията се настанява, там има къща в близост до пътя, която е заобиколена от висока каменна стена. Централната алея в двора е обградена с борове по края, но Моне настоява те да бъдат отсечени, като запазва само два – най-близките до къщата. Това става по желание на неговата съпруга.

Дворът, който Моне купува е голям около хектар. Още от началото се вижда любовта му към растенията и той започва да засажда цветя, храсти и дървета, като ги комбинира по цвят, перспектива и симетрия. Цветята на различна височина създават достатъчно обем, а плодови дръвчета се преплитат с розови храсти. Централната алея е покрита с арки, а върху тях растат пълзящи рози.

Клод Моне не се съобразява с никакви подредби поради факта, че не обича порядъка. Той сам сади цветята така, както му харесва, а именно – спрямо цветовете им. След това ги оставя да растат на свобода. С напредването на годините той се „влюбва” и в грудките, а в един момент от живота си споделя, че всичките си пари ги дава за градината.

10 години след настаняването си в къщата в Живерни, той купува мястото, което е срещу неговото през кварталната улица. В новия му двор има малък ручей, а съседите му се вдигат на бунт, тъй като се страхуват, че ще „отрови водата със странните си растения”. За това той заделя малък басейн и след това пише писмо, в което казва:

„Не става въпрос за вода за поливане, а за удоволствие за очите и за мотив за рисуване. В басейна ще има само тръстика, ириси от различни видове, които растат по поречието на реката, и не може да става и въпрос за отравяне на водата”.

По-късно басейнът в тази част на двора е уголемен, за да придобие размерите, с които е познат днес. Водната градина е лишена изцяло от симетрия. Цялата е в криви и е вдъхновение от японски стил. Моне е запознат с тях заради любовта си към тази страна и нейното изкуство. Там може да се види както прочутият японски мост, така и много малки мостчета, плачещи върби, бамбукова гора и огромен брой цветни лилии, които украсяват водата през цялото лято.

Когато Клод Моне умира през 1926 година, синът му наследява къщата и двете градини. Интересното е, че за да се стигне от едната градина до другата, е направен тунел под улицата. Когато излезеш от къщата и преминеш през тунела, пред теб се открива един нов вид градина, която оформя затворен свят, отделен и различен от околната среда в този край на планетата.

Синът на Моне обаче не живее в къщата, която получава като завещание. За нея се грижи снахата на великия художник – Бланш. За съжаление след Втората световна война къщата остава неподдържана. Така се стига до 1966 година, когато Мишел Моне завещава градината на Академията за изящни изкуства.

Много години минават преди къщата да бъде възстановена. По време на войната са изпочупени всички стъкла в парцела, стълбите са разрушени, растенията са изкоренени. Три дървета са били поникнали в голямото ателие на художника. В двора се е образувало огромно блато, което е пресушено, за да се върне предишния облик на градината и оригиналното ѝ ниво. От Академията за изящни изкуства правят всичко възможно, за да насадят отново онези редки видове, които са виреели там по времето на Моне. пелети schneider

Американски дарители пък спасяват фасадата на къщата, която е възстановена до най-малкия детайл. Старинните мебели и японските гравюри са реставрирани. Така през 1980 година къщата и градината отварят врати за десетките хиляди туристи, които искат да се насладят на гледата всяка година.

Ако тази статия Ви е заинтересовала, може да научите повече за уникалната японска градина Кенроку-Ен в Страната на изгряващото слънце на този линк.